Изберете страница

Сив зимен понеделник. За миг спирам и се оглеждам, за да видя около себе си забързани човешки съдби. Всеки носи на гърба си ако не тежка драма по Чехов, то поне живот, достоен за нечие писателско перо. Срещи и раздели, сълзи от щастие и болка, живот пълен със светли и тъмни тонове. „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“. Още великият Шекспир ни качва на сцената и под ярките прожектори на съдбата ни възлага живот, изпълнен с промени. А всяка промяна или непредвидена ситуация е малка драма по краткия житейски път на човека. Въпрос на избор е каква е нашата реакция на всички тези неблагоприятни обстоятелства. Дали ще затръшнем вратата, водеща ни към света и промяната, защото вече не вярваме в нищо. Или ще търсим позитивите в негативното. И аз търся отговори всеки ден и животът ми поднася като безценен дар ярки примери на животворен оптимизъм и борбеност, достойни за книга!

Днес искам да ви представя Хриси. Той е славно момче. Загубва зрението на едното си око още на 4 години вследствие на глаукома, а постепенно загубва зрението и на другото си око. Претърпява 4 операции, но без успех. Хриси е благодарен на съдбата, че тази участ го е сполетяла докато е малък и не е осъзнавал какво точно му се случва. Негови приятели губят зрението си като големи хора и трудно намират мотивация да се борят. И се отчайват.

Хриси все още помни слънцето, небето, цветовете, лицата на най-близките си. В сънищата си той вижда образи и картини, явно в съзнанието му е останала някаква частичка от видимия свят.

Хриси трябва да започне училище през 2003 година, но родителите му се притесняват да го изпратят сам в София, защото е само на 8 години. Търсят вариант за ресурсни учители, но по това време все още не е въведено интегрираното обучение. Поради липса на друг вариант през 2004 година Хриси отива далеч от дома си в специализираното училище за деца с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София, където учи брайловата азбука и основни умения за справяне в житейските ситуации.

През първите години на учение в „Луи Брайл“ не се справя особено добре, но в 10-ти клас започва да мисли за бъдещето. Не иска да остане само със средно образование и в 12-ти клас решава, че ще кандидатства „Право“. Полага много усилия, учи и се явява на изпитите добре подготвен. Хриси очаква с трепет резултатите от приемните изпити. По това време той е в рехабилитационния център в Пловдив. Когато разбира, че е приет специалност „Право“ в УНСС още на първо класиране, веднага хваща влака за София, за да е сигурен, че не е станала грешка. След като минава еуфорията, идват размислите. До сега Хриси е живял само сред “свои” в училището „Луи Брайл“. Дали ще го приемат състудентите му, дали няма да стане за подигравка и присмех? Чувал е много истории, а и в неговия курс той е единственият незрящ. За голяма изненада незрящото момче е прието радушно от състудентите си. Помагат му кой с каквото може – като зрели хора с големи сърца. Водят го до вкъщи, помагат му да намира залите за лекции, а когато идва първата сесия му дават материали и записки, гласово му записват важни лекции, за да му помогнат да се подготви добре за изпитите. Зрящите деца стават негови истински приятели.

Днес Хриси вече е в трети курс, от поток „Право“ са отпаднали повече от половината приети студенти. Но Хриси се бори, ходи редовно на лекции и взима изпитите си с високи оценки. Момчето не иска подарено образование, иска да получава заслуженото, защото така се чувства добре.

Хриси вече се ориентира чудесно в Университета, движи се сам и знае всяко кътче и всяка зала. Тъй като адаптацията му е отнела много време, той решава да направи кампания за поставяне на табелки на брайл на всички аудитории и кабинети в целия Университет, за да помогне и на другите незрящи студенти. Хриси получава разрешение от управата на учебното заведение и организира кампания за събиране на средства. Със събраните пари правят табели на брайл и ги разлепят с приятели и служители на УНСС. И това не е единствената извоювана битка. Преди време печели дело за дискриминация, а обезщетението, което му се полага той дарява на незряща приятелка, която събира пари за лечение в чужбина. Щастлив е, че има справедливост и че може да помогне със средства на приятел в беда.

Хриси обича да се губи по улиците на София, защото когато се загуби някъде, а после се ориентира, научава нови неща за себе си и за заобикалящата го среда. Излиза всеки ден извън зоната си на комфорт, предизвиква се, за да може да израства. Радва се на малките победи в живота.

В моментите когато се чувства отчаян и безсилен си казва, че в живота на хората има много по-тежки заболявания и проблеми и липсата на зрение не трябва да го спира. Казва си: „Горе главата и каквото стане!“ Не обича да го съжаляват. Когато момиче стане в градския транспорт, за да му отстъпи място, той не приема, защото както казва той: „Аз съм незрящ, нямам проблем с краката“. И с усмивка добавя: „А и съм млад и здрав!“
След като завърши образованието си Хриси мечтае да започне работа към общинска администрация, където да се бори за правата на хората с увреждания. Иска да подобрява околната средата на незрящите и да търси възможности за реализация на повече хора с неговия проблем.
Хриси си тръгва така, както дойде. С вечната си усмивка и с благодарност в сърцето, която всеки път изразява и с думи. Аз оставам замислена в зимната вечер под приглушената светлина на уличните лампи. Дните на зимата са кратки и мрачни, а нощите дълги и сънливи. Движим се и живеем като в сън поради липсата на светлина. В сивата мъгла, завила през глава града, тук – там се мяркат ярките цветове на връхни дрехи и шапки. Те принадлежат на оптимистите, на тези, които никога не приемат, че черното и сивото са цветовете на зимата. Когато се загледам в лицата на тези хора веднага виждам усмивките им, красиви като разцъфнали слънчогледи. Тези хора излъчват особено сияние и умиротвореност. Те са щастливи, макар че често най-усмихнатите и позитивни хора носят на раменете си тежка съдба. Но я носят така, както се носи красива пъстра дреха – с лекота и достойнство.