Изберете страница

Днес утрото не се промъкна тихичко по пантофи в стаята на баба Ружа, а сякаш се втурна. С онази младежка нетърпеливост на девойка, която завързва жълтите си кецове, за да хукне на среща с любимия. Беше свежо утро, застинало на прага на пролетта и все още не изживяло младостта си. Баба Ружа погледна календара на стената. Пожълтял от слънцето с леко подгънати крайчета. Датата й подсказа, че днес преди много, много години едно красиво и младо момиче скачаше с радост от леглото си и влюбено в очарованието на живота празнуваше рождения си ден. Празнуваше с онази лекота на съществуването, присъща само на младостта. Животът беше пред нея с всички свои пътища, които водят към мечтите. Без извинения и без уговорки. Тя просто можеше да постигне всичко.

Баба Ружа стана от леглото и погледна през прозореца. Картина на заден двор на кооперация в рамка от ПВЦ дограма. Творбата, която виждаше всеки ден от 15 години насам. А какви картини бяха попивали тези очи. Дори и на 81 години, баба Ружа не можеше да забрави Шишкин и Айвазовски в Третяковската галерия.

„Сутрин в боровата гора“. Боровата гора се събужда от сън, обвита в гъста мъгла. Можеш да усетиш дъха на боровите иглички и леко да потрепериш от хладината на утрото. Две палави мечета вече се гонят по поваленото от бурята дърво, а тяхната грижовна майка е до тях и бди. Живот в съвършена хармония. Очите на баба Ружа светват при спомена за цялата красота на морето на Айвазовски. Понякога тихо, огряно от слънцето, по-често бурно и жестоко като самия живот.

На един от рождените си дни, Ружа вече беше студентка в Москва, рано сутринта хукна за лекции към Университета, натоварена с няколко торби с почерпка за състудентите си. С усмивка до ушите и приповдигнато настроение тя не забеляза, че тротоара свършва, изкълчи крака си и падна на земята с все покупките. Съдържанието на торбите стана на сол, а момичето седеше с глуповата усмивка на тротоара. До нея се приближи възрастна жена и я заговори. Ружа й разказа, че има рожден ден и бърза за Университета.

– Все бързаме в този живот, моето момиче. Опитваме се да изпреварим дори собствените си мисли. Спри за малко и се огледай, може да си сбъркала посоката. И сега какво? Хем с изкълчен крак, хем без почерпка. Хайде ставай, да отидем до магазина и ще ти помогна да занесеш бонбони на приятелите си.

Сега баба Ружа се сети за тази случка. Изплува в съзнанието й като кораб от картините на Айвазовски. И се замисли за динамиката на младостта. Да, все бързаше, все беше заета. А днес? Днес седи на прозореца и гледа в двора. Пред очите й се сменят сезоните, порастват децата на съседите. А тя е страничен наблюдател. Старият орех е доста тъжен когато изгуби листата си, но ела да видиш колко важен става през ноември като се накичи с последната есенна колекция. Или когато на клоните му се приюти нахалната сврака и започне да споделя своите скъпоценности и малки тайни.

Минават годините. За мен, за теб, за баба Ружа. От динамика преминаваме към акостиране и търсене на тих пристан. И днес баба Ружа си мисли за най-тривиални неща – за пенсията, за кръстословицата във вестника и за онова усмихнато момиче от социалната служба, което ще й напазарува и ще разведри деня й. Тя често й казва: „Бъди амбициозна, моето момиче, и когато трябва бързай, а понякога просто се довери на съдбата и забави ход. Но живей, живей с пълна сила, защото може да няма утре“.