В градинката пред психиатрична болница „Св. Наум“ животът течеше с необичайно, забавено темпо. Забързаният градски ритъм, прииждащ на вълни от оживения булевард, сякаш се блъскаше в стена от покой. Застиналата тишина не пропускаше шума и суетата на града. По алеите бавно се разхождаха хванати под ръка болните и техните посетители. Отвреме навреме някой самотен гълъб крачеше важно около коша за боклук с надеждата да намери трохичка. Обикновено не намираше, защото тук никой нищо не изхвърляше. Търкаляха се само пластмасови чашки от кафе, изпито нервно и на големи глътки в очакване на диагнозата.
Симона седеше на пейката под дървото с оранжеви листа. Другите дървета имаха по малко жълто, зелено, червено на листата си, а нейното грееше в оранжево сияние. До нея, приседнала на ръба на пейката, се озърташе мъничка крехка женица. Нейната майка. Години – 80. Диагноза – деменция. Присъда – да живее в миналото.
Симона идваше на посещение при майка си почти всеки ден. Прекрачваше с вълнение болничната стая, за да види отново лицето на най-любимия човек. И всеки път се удряше в преграда от студено безразличие. Не, не защото майка й беше лоша и не я обичаше. „Липсата на емоции често идват от липса на осъзнаване на реалността“, така й каза доктор Петров, лекуващият лекар. Той я съветваше да не се ядосва, че майка й не я разпознава, че често я бърка с друг човек и че говори само за миналото без да се интересува от настоящето. Доктор Петров разказваше на Симона, че често близките на болните също са застрашени да се разболеят поради дългото физическо и психическо натоварване. Около 60 % от близките на хора, страдащи от алцхаймер и деменция страдат от някаква форма на депресия. Доктор Петров съветваше Симона да се пази, за да се съхрани.
Майката на Симона, в „предишния“ си живот беше лекар. Сега е старица, която не помни, че някога и тя е лекувала и е помагала на пациентите си. Днес тя си спомня само за малката къщурка на село, в която е живяла с родителите си и двамата си братя. Спомня си как на пролет цялата поляна до къщата им се изпъстряла с килим от лилави минзухари, а слънцето греело ярко. Помни и как тръгнала на училище на 5 години. Баба й я научила да чете и тя започнала да ходи сама в селското училище. И не само, че напреднала, но и надминала всички. В края на годината учителите се чудели какво да я правят – ни да я върнат пак в първи клас, нито пък да я пуснат, защото не била записана официално. Тогава решили да извикат комисия от Инспектората в съседния град. Детето се представило блестящо и на 6 години минало във втори клас. Ей такива работи помнеше майката на Симона. Но не помнеше дъщеря си, внуците си, не питаше за никого. Оживяваше се само когато дойде време за закуска, обяд и вечеря.
Един ден, докато се разхождаха навън, минаха покрай детската градина на Симона. Тогава майка й се развълнува и й разказа една история, която Симона и сама помнеше, по-скоро като травма от детските години. Симона беше три или четири годишна. Мина поредният ден в детската градина, родителите си прибраха децата, а за Симона никой не идваше. Стана седем часа и учителката се притесни и засуети. Накрая взе решение – облече детето и двете тръгнаха към дома на учителката. На пешеходната пътека видяха майката на Симона да слиза от автобуса и да тича към детето си. Задъхана и притеснена разказа, че имало спешен случай в болницата и се наложило да остане. Сега този спомен изплува, развълнува я, оживи я, а след това кротко напусна съзнанието й и когато Симона я попита дали е била притеснена за детето си, възрастната жена я погледна в недоумение.
Симона започна да подозира, че нещо се случва с майка й преди пет години, когато симпатичното старческо забравяне се трансформира в неизключена печка и в постоянни разговори за миналото. След време ситуацията се влоши и старицата започна да се губи в непосредствена близост до блока, в който живееше близо 40 години. Ходиха по лекари и санаториуми, но безпощадната диагноза – деменция напомняше за себе си с нови симптоми. Майка й от динамичен и силно интелигентен човек се превърна в отпусната старица с празен поглед. Симона първо се ядосваше, след време се примири и престана да се ядосва, сега само искаше майка й да се чувства спокойна. За хората с деменция е достатъчно да задоволят базовите си нужди от храна, топлина и сигурност. Другото са оставили в миналото и само понякога се връщат към него. Тъжно е, мислеше си Симона.
Възрастната женица потрепери и Симона се стресна, че улисана в мисли не е видяла, че вече се мръква. Хвана крехката женица за ръка и тя послушно тръгна към болницата. От прозореца на горния етаж доктор Петров им помаха артистично. Той обичаше живота и се опитваше да вдъхне кураж на тези изгубили смисъл същества. Защото извън пределите на това тъжно и тихо място, създадено сякаш от спомените на дементните, животът продължаваше.
Тук и сега.
