Изберете страница

В Ленинград вече не се чува весел кучешки лай. Изчезнаха и котките, които с оглушителен трясък обръщат кофите за боклук по малките улички. Замряха птичите песни, а точно сега беше времето да внесат пролетен оптимизъм за жителите на града. Тишина. Месец март 1942. Тепърва започва най-голямата и безпрецедентна човешка катастрофа в историята на Втората световна война. Обсадата на Ленинград продължава 872 дни – от 8 септември 1941 година до 27 януари 1944 година. Дни на смърт, отчаяние и глад. Но и дни на кураж и висок дух. Дни на падение и дни на възраждане.

Първо изчезват кучетата и котките, след тях и птиците. Свирепият глад принуждава хората да изяждат всяко животинче, улично и домашно.

„Имахме за домашен любимец едно красиво коте, Васка. Любимец на цялото семейство. През зимата на 41-ва мама взе Васка и го занесе някъде. Каза ни, че го носи в приют, защото ние вече не можем да се грижим за него. Същата вечер мама ни приготви за вечеря котлет. Тогава се учудих от къде имаме месо и нищо не разбрах. Чак по-късно научих. Излиза, че благодарение на Васка сме прекарали зимата…“, пише в дневника си 10-годишно момиченце.

След това идва ред и на хората. Руският писател Даниил Гранин, който оцелява след блокадата на Ленинград, разказва следната близка до филм на ужасите история: „Умира едно тригодишно дете. Майката слага трупа му на прозореца и всеки ден реже по едно парче от месото, за да изхрани второто си дете – и така го спасява“. Канибализмът не е рядкост по времето на блокадата. Смята се, че в града са установени между 1 000 и 2 000 случая на човекоядство.

Преди германската обсада населението на Ленинград е 2,5 милиона души, от които 400 000 са деца. През дните на блокадата загиват близо 1,1 милиона от населението на града. Повечето от тях от глад.

През лятото на 1941 година групата армии „Север“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб атакува града с 500 000 войници, на които е поставена задача да унищожат Червената армия в Балтика, да превземат всички военноморски бази в Балтийско море и да превземат Ленинград до 21 юли. Последната железопътна линия, която свързва града с външния свят, пада в ръцете на нацистите на 30 август 1941 година. От 8 септември градът е изцяло обкръжен по суша.

Първите месеци от обсадата населението на Ленинград е неподготвено за предстоящата зима. Във все повече затягащия се обръч около града има само един изход – през замръзналото Ладожко езеро, наричано още от хората „Път на живота“. Само по този път, който е бил подложен на постоянен обстрел, е можело да се доставят хранителни провизии, които обаче са били недостатъчни за изхранването на града. Още в първите месеци след началото на обсадата в Ленинград безмилостно и зловещо увисва сянката на глада. За да убие бавно и мъчително всеки втори жител. Въведена е купонната система и тези, които работят получават по 250 грама хляб дневно, а всички останали – 125 грама.

В къщите е тихо и дори не се чува плач. Живите живеят наедно с умрелите. Домът на човека под обсада не бива да бъде показван в музеите, на картини или на снимка. Така както не бива да бъде изобразяван по никакъв начин студа, глада и тъгата. Оцелелите си спомнят счупените прозорци, нацепените за подпалки мебели и изгорените книги.

И въпреки тези нечовешки условия на съществуване в Ленинград животът продължава. През първата година на обсадата над 2500 студента завършват висшето си образование, театрите поставят и играят нови пиеси, музеите са отворени за посетители. През 1942 година е премиерата на Седмата (Ленинградска) симфония на Дмитрий Шостакович, която той композира под обсада.

През пролетта на 1942 година пред трудовите хора в Ленинград е поставена задачата да засеят и да се грижат за собствени градини с плодове и зеленчуци. Така по стадиони, градски градини и паркове започват да растат картофи, зеле, моркови и цвекло.

Главният редактор на списание „Източна Европа“ Манфред Запер казва, че блокадата на Ленинград дълго време е считана за „нормална военна операция“. Истината за нечовешките условия, смъртта и ужаса е премълчавана. „Това е ерата на голямото премълчаване”, казва бившият директор на германско-руския музей в Берлин-Карлсхорст Петер Ян и добавя: „Блокадата на Ленинград беше съзнателно изтласквана от колективната памет на германците, за да не са принудени да признаят още едно голямо престъпление на века“.

В личния блог на Станислав Садалски намирам следните негови думи: „Колкото повече се отдалечава от случващото се, толкова по-малко човек осъзнава какво точно е било. Съвременните поколения едва ли някога ще могат да оценят невероятния мащаб на ужасите и трагедията, които съпътстват блокадата на Ленинград. Много по-страшен от нападението беше всеобхватния глад, който убиваше хората със страшна смърт.“

Останалото е история, която трябва да помним.….