Жребият

Мария, свита като премръзнало врабче в шала си, вървеше бавно по заледената улица. Предната нощ скова страшен студ и преобрази улиците в ледени пързалки, а по прозорците изрисува с тънка четка  красиви цветя. Жената вървеше, а в главата й се блъскаха хаотични мисли. Днес беше първият учебен ден на Красето след дългото боледуване и Мария се притесняваше за слабичкото си детенце. Красето от малко си беше болнаво – когато се роди в осмия месец, Мария повярва на всички суеверия и напук на мнението на лекарите, че детенцето е живо и здраво, още от първия ден тя започна да му трепери. Красето винаги беше облечено с три пуловера, докато останалите деца тичаха само по тениска, на Красето никога не му даваха да пие студена вода и да яде сладолед. В крайна сметка детето израсна като стайно цвете – в топлата прегръдка на мама, поливано с много грижи и обич. Тази зима обаче Красето се разболя тежко и прекара на легло цели две седмици. Раздиращата кашлица на момчето се чуваше чак в съседите и Мария честичко се обаждаше на личния лекар с молба за помощ. Ден след ден Мария готви топли супички, слага компреси и вари чайчета. Нощ след нощ сменя мокри тениски, проветрява и не спа. Днес беше нейният ден, трябваше да направи нещо и за себе си.

Докато вървеше умислена, една хърбава черна котка се шмугна в краката й. Жената се сепна и приклекна инстинктивно. Котката я погледна и в зелените й очи се четеше котешко отчаяние и молба. Мария погали нещастната животинка по муцунката и бръкна в чантата, за да извади сандвича, приготвен за по-късно през деня. Хапка по хапка котката омете до троха обяда на Мария и седна да си мие лапичките.

Жената се изправи, надяна ръкавиците си и продължи да върви бавно, забила поглед в земята.

Някога Мария беше стройна хубавица с дълги руси плитки и дълбоки сини очи, като две планински езера. Отличничка на випуска, добра спортистка и винаги активна във всички инициативи на училището. На 18 години вече си представяше как влиза в Университета, завършва педагогика и започва работа като учителка. Всяка сутрин ще ходи по-раничко в класната стая, за да полее цветята на прозореца и да напише с големи равни букви заглавието на първия урок за деня, а през това време дечицата ще идват с тежки чанти, но с блеснали очички, жадни за знания и подкрепа.

Тогава в живота й изневиделица се появи Николай и любовта я разкъса на парчета. Сякаш никога не бе имала други стремежи, а единствено е искала само него и тъмните му изгарящи очи. Мечтата за следването приключи в момента, в който я приеха в Университета и разбра, че е бременна. Първата й бременност беше тежка и се наложи да лежи почти през цялото време. През деня Николай ходеше на работа, а вечер й четеше от любимите й книги, за да я разведри. Купуваше й цветя и нежно галеше златните й коси. Наричаше я „моята красива златокоска“, а бузите на Мария пламваха като божури.  В един прекрасен мартенски ден се роди първото им дете. Това бяха най-кратките, но най-прекрасни мигове в живота на Мария. А после започна кошмара. Пролетното им цвете една сутрин просто не се събуди. Лекарите обясниха на младите родители, че синдромът на внезапната детска смърт е много рядко заболяване, но се случва. Обикновено тези деца са имали аномалии в мозъчния ствол, който контролира дишането, сърдечната дейност, кръвното налягане. Няма как да се установи, няма как да се предотврати. И Мария потъна в черната дупка на депресията. И стоя там толкова дълго, че забрави, че отвън има живот и че може да се улови за любовта като за спасителен пояс. И когато се събуди от унеса си видя един побелял и съсипан Николай, мъж, който не може да живее без  бутилка алкохол на ден. И той забил глава в своето нещастие и изоставен от любовта си, единствената, която е носила живот в дните му. И тогава Мария със сетни сили се опита да сглоби жалките останки от двете същества, останали след корабокрушението. След няколко месеца Мария отново беше бременна, с Красето. И тогава дойдоха болките и първите кризи на Николай. Черният му дроб се разпадаше от цирозата. Дълги дни и нощи той виеше от непоносимите болки в корема, започна да се подува, постоянно му се виеше свят и дишаше учестено. Краси се роди в осмия месец и Мария сновеше като сомнамбул между двете си любими същества – едното борещо се с пълни сили да влезе в живота, а другото – на предела, молещо пощада. Николай почина когато Краси навърши една годинка, точно на рождения му ден. Мария никога не можа да забрави тъпия звук на падащата пръст върху ковчега на любимия и дупката, която се отвори в сърцето й. С Николай беше погребана завинаги в земята нейната младост.

Дните се заредиха един след друг като мъниста на броеница от черен турмалин. Грижите за Красето я обсебиха и тя се впусна да го обича и пази със свирепа обич. Обич на живот и смърт.

Мария излезе от подлеза и се отправи към високата болнична сграда. Вече не се страхуваше от живота, нито пък от смъртта. Защото се надяваше, че след толкова много нещастия е ред съдбата да я пропусне в новия лош жребий. Мария свали шапката и ръкавиците и влезе в Ракова болница.